Пирата Шарки - Първата пиратска среща

 Както всяка една приказка, така и тази започва така... Имало едно време, в една далечна година, която се намира там нейде измежду годините, едно кралство. Но да не си помислите, че е някакво кралство дето ние хората си го представяме, със крале и кралици, принцове, принцеси, замъци, дракони и тем подобни... не.. то било различно кралство. Кралство на мира и спокойствието, където царувал семейният уют, а кралят и кралицата живеели щастливо в една селска плевня заедно със своите опосумчета. 

Животът там бил прекрасен. Татко Бен ставал всяка сутрин преди изгрев слънце и се залавял за работа, която основно включвала набавянето на така необходимите калории за семейството. Диетата им била разнообразна, а имайки предвид, че полето предлагало всичко необходимо, то не било особено трудно да се напълнят тумбачетата на децата, та дори и да се задели нещичко за черни дни. 

Мама Сю пък се грижила за семейния уют, възпитанието на децата. а и понякога на татко Бен, особено есенно време, когато плодовете от дърветата са изпопадали и стопанинът на къщата ги е събрал в големи съдове за да приготвя лековити отвари и напитки, които само татко Бен оценявал истински. 

Любимото занимание на семейството било четенето. Можете да си мислите, че опосумите не са особено интелигентни, но в семейството на баба Рут, нямало неграмотници. Тя била изключително строга, или поне тя така си мислила, и държала много на добрите обноски и гладкото четене. Затова всяка вечер тя събирала семейството около себе си, отваряла поредната овехтяла книга и започвала да чете. Доста често заспивала и трябвало някой друг да довърши приказката, но важното било, че семейството се потапяло заедно в света на огнедишащите змейове и смелите герои, които не се плашили от нищо в името на справедливостта. 

Точно тези приказки възпитали у нашият герой чувствата на чест и отговорност, които въпреки, че постоянно го вкарвали в бели, все пак давали насока на живота му и му давали надежда, че все пак един ден и той ще бъде описан в една геройска книга. 

И така дните се точили един след друг, като река през долината, бавно и без особени премеждия, докато един ден, или по-скоро една нощ, не се случило нещо страшно. 

Разбойници. Кой би си помислил, че някой ще посмее да нападне фермата. Та нали тя се пази от най-свирепият, най-смелият и най-страшният пазач, който някога е съществувал? За малкият Бени, кучето пазач Шаро, или както той обича да го нарича - Шериф Шаро, бе най-голямото страшилище, което е виждал. Шаро всъщност бе много мил, обичаше децата и нямаше нищо против семейството опосуми да живее в плевнята. Те се грижиха да не припарват змии, нямаше напаст от насекоми, а храната, която изяждаха беше толкова оскъдна, че на никой не му правеше впечатление за няколко липсващи питки през годината или кана малиново вино. Но в този ден Шаро разбра, че на света има много зли хора, които не биха се поколебали да прережат нечие гърло само за да се докопат до златна монета или торба с месо. Такива бяха пиратите, а вълците пирати, които посетиха фермата онази нощ бяха от най-лошите. 

Те не бяха дошли просто да търсят злато, те бяха дошли да отнемат всичко ценно, включително и запазите им от храна за зимата. Шаро бе вързан да не избяга и доведе помощ, а пиратите започнаха да душат и ровят във всяко кътче от фермата. Всяка ценна вещ, било то газови лампи или посребрени вилици и лъжици, всяка торба с брашно и всяка консерва бяха завличани в пиратските чували. Не остана стая, шкаф или килер, който да не беше преровен. Шаро с мъка наблюдаваше случващото се и само се надяваше вълците да не надушат семейството опосуми. Те живееха под пода на плевнята, а оборската тор и мириса на сено прикриваха следите им. Вълците бяха алчни за плячка и може би само това ги отклони от плевнята, в която нямаше нищо ценно за тях. 

Когато всичко приключи, Шаро благодари на съдбата, че го е запазила жив. Всъщност не бе точно съдбата, а алчността на вълците, които карайки се кой да прибере по-голяма торба, съвсем бяха забравили да довършат своя пленник. Така фермата остана празна, стаите разхвърляни, гардеробите и шкафовете широко разтворени, а някой дори и почупени. Семейството на татко Бен обаче оцеля. Пиратите така и не надушиха техния дом и не посегнаха на двете най-ценни за тях неща. Живота и запазите им от храна за зимата.

След като разбойниците си тръгнаха татко Бен и малкият Бени събраха кураж да излезнат изпод плевнята. Учудването им как богатата, светла и лъхаща на уют ферма се бе превърнала в опразнена. студена и мрачна къща бе огромно. Сърцата им туптяха бясно, а малките им очички едвам сдържаха мъката, но всичко това в миг се промени след като намериха Шаро жив. Горкият беше завързан и бит като улично куче, но все пак беше жив. 

Следващите няколко дни Шаро прекара при семейството опосуми. За щастие те имаха запаси от храна не за една, а за цели пет зими, което бе предостатъчно да запази всички живи през студените зими, които бяха особено мразовити в долината на фермата. А след като силите му се възстановиха напълно, той се зае да възстановява фермата. Както Шаро, така и семейството опосуми заживяха сякаш нищо не се беше случило. По някаква странна игра на съзнанието, те бяха въвлечени в течението на живота, или може би по-точно казано, живота на определени видове основно от чифтокопитен характер. С други думи, те бяха погълнати от водовъртежа на нормалното ежедневие, който успешно заглажда всяка житейска гънка. Всички заживяха живота си по старо му, всички освен малкият Бени. 

Събитията с пиратите промениха живота му. От този ден Шериф Шаро изчезна и не бе най-голямото страшилище за малкият Бени. От този ден той започна да мечтае да стане пират. Реши, че веднага щом му се отдаде възможност ще тръгне по широкият бял свят да си търси късмета и то като пират. Но не обикновен пират. Не такъв дето обира беззащитни ферми като тези мизерници вълците, а истински, такъв който прекосява седемте морета и не го е страх от нищо. Такъв, който обира безсметните богатства на лордовете и ги раздава на семействата на своя екипаж. Пират - герой. Така си се представяше Бени. Всеки ден той играеше пиратски игри, направи си шапка и си намери истинско оръжие. Е, всъщност беше стар ръждив нож за мазана на масло, но за него това беше пиратски меч пропит с кръвта на враговете му. От тази зима, малкият Бени вече не беше Бени, той стана страшилището на седемте морета, той стана Пирата Шарки.